Петият студиен албум на Beach House Depression Cherry се появи през август и след крайно необичайна маневра от страна на американското дрийм поп дуо и супер лейбъла им Sub Pop получи свой наследник едва два месеца по-късно в лицето на Thank Your Lucky Stars. Продуцирани от Chris Coady (Future Islands, Marissa Nadler, Yeah Yeah Yeahs), и двата записа са кратки афери от по-малко от десет песни и не са взаимносвързани по думите на самите Victoria Legrand и Alex Scally, а дължат появата си на органични обстоятелства. Същото важи за лекия завой в звученето на групата като цяло. Двамата споделят, че нарастващият успех на първите албуми, все по-големите концертни зали и шумни тълпи по естествен път ги тласкат към по-силно и агресивно звучене, което тук най-сетне загърбват в името на корените си. Обръщането към невинните години е осезаемо и в двата нови албума, но в Depression Cherry, отличникът в оспорваната братска надпревара, преоткритата нежност и замечтаност истински упоява със своята интимност и навява на най-добрите джобни симфонии на Air. Опростените инструментали се градят само с шепа инструменти, но оживяват благодарение на обсипаните с ефекти рифове на Scally и омайващо сдържания глас на родената във Франция Legrand, в който се чува едно непринудено континентално ехо, несъмнено повлияно от хора като Nico и Elizabeth Fraser от Cocteau Twins.

Още един дебют, който се нарежда някъде до Twin Shadow на лавицата с новия качествен мъжки инди поп. Новата звезда Steven A. Clark има уместна визия за това как трябва да изглежда и звучи, и въпреки, че в текстовете си залага основно на лични любовни драми и истории, хубавите му парчета дават вид на направени и изпети абсолютно леко. Steven прави модерна музика, която надали ще пускаме на децата си, но я прави добре благодарение на гласа и вдъхновенията си, които попадат някъде между Marvin Gaye и Theophilus London. Има една грешка в албума и тя е, че всички парчета са еднакво добри и няма ясно открояващ се хит. Едноименното The Lonely Roller ни открехва за интровертната личност на артиста, Can’t Have е страхотна танцувална интерпретация за невъзможна любов, Not You e Аdele-моментът, а Bounty е просто супер, затова вместо да търсиш любимо парче, е по-добре да чуеш целия албум още няколко пъти. И както самият Steven казва за работата си с електронния продуцент Ape Drums по него: Now we can dance and cry at the same time.

Криминален филм, само че на аудио. Tool, ама на обложка. King Crimson, но на барабани. Ей такива фрагментарности. И, малко по-дълбоко, все пак е дебют: триото е мултинационалка, името е колкото клише, толкова и благозвучно съвпадение в първите срички от имената на евро-експерименталистите David Kollar (китара) и Paolo Ranieri (тромпет), плюс бийт-картеча на King Crimson Pat Mastelotto. Самите музиканти обясняват, че дебютът им е своеобразен саундтрак на криминален филм. Ноар честотата се лови още на първите две минути от въвеждащата Dirty Smelly и не спира цяло полувреме - през She Sat in Black Silt и God Has Left This Place до мракобесното аутро Inciting Incidents. Там (отново според бандата) чуваме и гласът на юрода от обложката. Той, the Creature, им е нарисуван лично от Adam Jones от Tool. Значи качваме поне на сайбърпънк с окултна окраска. Гювечът е пълен, важното е друго - редки са случаите, когато между музиканти на това ниво се ражда органична, оригинална и вдъхновяваща продукция, а не надсвирване със съмнителна стойност. Личният ми поздрав е Pasquinade. Иначе, като цяло: колкото скандинавски ню джаз, толкова и психеделичен рок. Прог. Eтно в междупланетно.

Френската вълна в поп музиката продължава уверено да набира сила. След миналогодишния успех на Christine and the Queens дори във франкофобските американски щати се появява нов неочакван кандидат в лицето на австралиеца Josef Salvat. Дебютният му албум Night Swim излиза първо във Франция и ще се появи в целия свят едва през 2016, но си заслужава споменаването заради силната колекция поп песни с апломб и замах, която получава допълнителна доза дълбочина и екстра авторитет от френската нишка. Формулата на Salvat е проста - готови за радио ротация, стегнати парчета с притегателна, тъмна страна в текстовете, където си позволява малко излишен драматизъм и гръмки прокламации от рода на I've spent my life wandering through the wilderness / Playing whatever role I had to play / Crumbling under the weights of expectation / Doomed to watch my youth slip on its way / Till I found you. Salvat всъщност доста успешно гради своя митология и стилизиран образ от ноар филм тип Lana Del Rey, но без да се отърква в чужди имена за допълнителна автентичност, разчитайки единствено на кадифен глас като френски трубадури Jacques Brel ()личен фаворит на Salvat), Etienna Daho (кавърът на неговото Week-end å Rome е един от пиковете в и без това последователния Night Swim). В един по-добър свят щеше да има повече френска музика по музикалните телевизии, а Salvat щеше да има кариерата на Sam Smith. Има време де.

Aaron Livingston е син на проповедник и пази традициите. Когато интрото на дебютния ти албум се казва I’m Gone, няма много изненадващи обрати в настроението като цяло. В музиката има повече трагедия от 100 години робство, а звукът е чист като истинския госпъл - силен и запомнящ се глас, много беквокали, китари, дръмове и интелигентен електронен бекграунд. Нищо излишно няма и във видеата, в които драмата и тъмните кръгове под очите се крият само зад дима на задължителна цигара. Албумът си има и по-светли парчета като ритмичните Toes, River и Go Blue Blood Red, но определено по-силните моменти са в сърцераздирателни откровения като O Mother и Cross My Heart. И макар критиката като цяло да не обръща особено внимание на дебюта на Son, за него NPR правят драстичното разграничение между ню соул и нео соул, защото смятат, че точно това е ню соул звукът, който взима най-доброто от момента и показва бъдещето, което чакаме да дойде след така нареченото съвременно арендби. А то изглежда, че ни връща в корените на блуса, където всъщност почва цялата тази музика.

Еволюцията на Rakim Mayers се справя добре с тежката загуба на най-близкия му човек и ментор и кардиналната промяна в подхода към продуциране на хип-хоп и рап музика. At.Long.Last.A$AP е сериозно изследователско отклонение от кодеиновата зависимост на предишните A$AP Mob проекти, лишено от хитове със Skrillex, грандомански общи парчета с половин дузина от най-известните рапъри към момента и сингли с гости, които могат да надскочат самия Rocky. Израстването на Rakim си личи по открития флирт с психеделичната музика и липсата на стандартна структура и сингли –интерлюдиите са развити до четириминутни халюциногенни обяснения в любов (L$D), траковете прекъсват рязко и често са изградени от две паралелни отделни песни, дуетите са поверени само на близки приятели като SchoolBoy Q. Въпреки десетките гости и огромен брой семпли от инди и южняшки псайкъделик рок класики, At.Long.Last.A$AP не звучи претрупано. Липсата на сериозна социална и политическа ангажираност обаче не го прави по-малко забележителен проект на човек, който се е лутал сериозно, преди да се преоткрие така добре.

Колкото и да е странно, група с изключително глупаво и тотално лишено от послание име, въпреки историческата конотация, може да произведе чудесна колекция от приятни парчета, които ще те веселят в студените и самотни вечери, неизбежно съпътстващи живота на всеки възрастен. От друга страна, ако гот/ню уейв хармониите на 70-тарския пост-пънк за теб са поредица от понятия без смисъл, то този албум ще открехне вратата към на пръв поглед неразбираемо, но всъщност много вълнуващо нещо. За по-лесно смилане започни от Continental Shelf, мини през Silhouettes и чак тогава си пусни албума отначало. Слушай бързо, защото догодина групата ще бъде с друго име. Не, сериозно. След няколко публични скандала и смотолевени обяснения от типа ама ние се кръстихме така, просто защото ни звучи яко, в момента Viet Cong (групата) твърдо остава в историята само с Viet Cong (албума) и няколко илюминиращи живи изпълнения. Албумът си заслужава мястото в класацията, също като Jenny Death на Death Grips, който обаче липсва, защото класацията няма капацитета да го побере.

За добро или зло, дискографията на ЕODM занапред ще бъде коментирана в контекста на клането в парижката зала Le Bataclan от средата на ноември. Можем само да гадаем дали и как шокът от преживяното ще се отрази на безсрамното и естествено чувство за хумор на тази група, което досега ги спасяваше от това да се превърнат в скука. Zipper Down е ценен именно заради статута си на важен артефакт от пред-Bataclan-ската история на EODM, който очарова със своя възбуждащ, първичен, откровено сексуален, мръснишки и забавен гаражен рок. Последният албум на групата е 34-минутен бирено-текилен опус, който впечатлява с бърз ритъм и първични, но много мелодични гаражни рифове и самоирония. Всеобщото парти настроение забавя като темпо само в пророческите от сегашна гледна точка I Love You All The Time с обяснение в любов на френски и изненадващия кавър на Duran Duran-овото Save A Prayer. Остава само да си пожелаем, че ще продължат да тероризират Ислямска държава с шумен и безкомпромисен рок без излишна сантименталност.

Музиката е отражение на действителността, дори когато не прави политически коментари. Ако можем да характеризираме последните пет години с една дума, тя би била шум. Твърде много информация, твърде много интереси, твърде много въпроси. Добрата новина е, че шумът е твой приятел. Girl Band също могат да бъдат твой приятел. Можеш да приемеш протегнатата ръка на Jamie, да я стиснеш, докато не се изпоти, и щастливо да минете през екстатичния дъжд от пулсиращи ниско настроени китари и глухи барабани, в който първият дългосвирещ албум на ирландската четворка ще те окъпе. Първоначално ще останеш объркан; но чувството бързо ще прерасне в щастие, а щастието ще те кара да искаш още. За съжаление албумът продължава само 39 минути, но винаги можеш да продължиш удоволствието с далеч по-сериозния Jenny Death на Death Grips, който ще те смачка, сдъвче, изплюе, събере с лопата и изхвърли в боклука.

Lianne Charlotte Barnes е от изчезващия вид артисти, които имат договор с голям лейбъл, но правят интересна и развиваща се музика с определен комерсиален потенциал. Вторият албум на 26-годишната англичанка показва как се отплаща инвестицията на звукозаписните компании, когато залагат на интересни млади артисти с талант и визия и създаването на среда, в която да ги развиват. Barnes започва работа по Blood в Ямайка, където отива да се потопи в корените си (карибска и гръцка кръв) след успеха на дебютния си албум и дългото световно турне. Там се запознава с реге продуцента Stephen McGregor, който впоследствие помага в записите заедно с досегашния й партньор в студиото Matt Hale. Колекцията от десет песни показва развитие отвъд акустичните сладости на първия албум - плажни нотки срещат митологични препратки, струи лежерен нео соул с ноти на джаз и госпъл, но басите са по-осезаеми и се появяват електронни украски (Never Get Enough откровено тества границите на комерсиалния звук). Тематично, както намеква и заглавието, албумът се прицелва в узряването и самоопознаването на една рано узряла идеалистична, самостоятелна личност и като нечия половинка. Гласът й демонстрира нов диапазон (бурната Grow), но остава най-сладък в Unstoppable (поздрави от младата Jill Scott) и Green & Gold, които олюляват и зареждат като утрешна прозявка.