40

FFS

FFS Domino

Зад абревиатурата FFS се крие супергрупата на Franz Ferdinand и Sparks. Franz Ferdinand са относително познато име, но Sparks винаги са били някак под радара на вниманието на публиката, въпреки стабилното творчество от 22 албума от началото на 70-те до наши дни и постоянно положителната оценка на критиката. Противно на ироничната песен Collaborations Don't Work, тази конкретна колаборация работи и то неочаквано добре. Резултатът от десетгодишните планове за съвместно свирене е очарователен: подреденият танцувален рок на Franz Ferdinand напълно хармонира с шашавaтa синт-поп/арт-рок/чеймбър-поп бродуейска комедия на Sparks и се получава нещо, стъпило с единия крак в края на 70-те, а с другия - в неопределено време, извън конкретни стиловите ограничения, но навяващо асоциации за няколко десетилетия от качествена музика. Всичко това, подплатено с остроумни текстове и убийствена мелодичност, правещи от албума нещо достатъчно интересно, за да породи силно любопитство и достатъчно добре направено, за да го оправдае.

39

Making Time

Jamie Woon Polydor

Всеки втори класик от старата школа казва, че се е научил да свири и е превъртял джаза в момента, в който се е научил да го прави тихо. След леко позагубилата се силна заявка, майсторчето на новия британски ноктюрен лууп Jamie Woon имаше два варианта да изиграе следващите си карти. Първият: да нарои от същото, да се обади на Burial или на друго застрахователно дружество с гаранции за успех, въобще да го играе гален от три Pharrell-а по главата. Вторият: да докаже, че сам си е коз. Без напрежение. И, почти като класик от старата школа, го прави. Доверявайки се на повече класически живи инструменти, пообрани аранжименти, тихи аргументи и, разбира се, на това, с което ни спечели като малък в YouTube - феноменалния си глас. Докато първите два трака действат като интро в новия звуков ансамбъл, то от пилотното Sharpness нататък и особено с ядрото от едри находки като Celebration, Forgiven, Dedication и Thunder, Jamie Woon качва чипoвете за следващата ръка. Трудно е да определиш разиграването на 32-годишен като зряло, но Making Time май успява да прозвучи точно така - като сериозно арендби изпълнение.  Макар че никой не би отказал пак Burial и Royce Wood Jr.

38

Abyss

Chelsea Wolfe Sargent House

Представете си, че PJ Harvey се буди със силен махмурлук на сутринта след поредната пълна зала, спъва се е в арфата си, вади стария iPhone от пълните си с мъртви пеперуди джинси и праща следното съобщение на лейбъла си:Fuck you, guys, I’m going home. След което изравя събраните творби на Достоевски вкъщи и ги изчита за седмица, докато в стария й лампов усилвател дъни Sunn O))). В края на седмицата затваря иначе възможната история с един чисто нов албум. Е, този албум е Abyss, но негов автор всъщност е прекрасната Chelsea Wolfe, която със сигурност ще подгрява следващото турне на Polly Jean. Или на Sunn O))). Сложете си хубави светли дрехи – очаква ви 56-минутен емоционален валяк, а със сигурност не искате калните ви сълзи да оставят петна, които не личат.

37

In Another Life

Bilal eOne Music

Силна година за всички приятели на Kendrick. След миналогодишния триумф на Flying Lotus и скорошното супер EP на басиста Thundercat, няма как да пропуснем и последния студиен албум на мултиинструменталиста с огромен гласов диапазон Bilal Oliver. Изумителният му талант му позволява да скача безпроблемно между чист нео соул, социално ангажиран хип-хоп и експериментален джаз по начин, неприсъщ за никой друг от американската сцена. In Another Life е концентрирана комбинация между първичната енергия, непредсказуемост и социална ангажираност на Bilal и силните инструментали на арендби продуцента Adrian Younge (Ghostface Killah и The Delfonics). Аналоговият джем сешън на двамата е издържан във всички традиции на олдскуул продуцирането. Макар фалцетът на Bilal да стига безпроблемно като влияние и внушение до най-добрите албуми на Prince, In Another Life е много по-близък като усещане до To Pimp A Butterfly на Lamar и Black Messiah на D’Angelo. Самоуверен, нежен, стряскащ и откровен опит за сериозен албум от артист, който не се задържа дълго на едно място. И слава богу.

36

Sylva

Snarky Puppy Impulse!

Жива свирка. Няма по-добро описание на майската пролет от албума на американския алтернатив-джаз-фънк-и-отгоре колектив Snarky Puppy, завихрящ се от 2006 насам oколо бас шефа Michael League. И понеже най-грандоманската мечта на последния е запис със симфоничен оркестър, но с базираното в Бруклин крю, побранo между него, защо пък да не?! И, ето, нá, докато записват миналогодишния We Like It Here в Утрехт, са директно поканени от холандския Metropol Orkest, играл с кой ли не от Elvis Costello до Laura Mvula. League разказва на диригента Jules Buckley за сюитата в шест действия, вдъхновени от шест световни гори (гори, брат!). После малко оркестрация. После записи - в четири вечери, на живо, от раз. Пред 300 души жива публика, насядали със слушалки директно сред гората от виртуози. И готово. Score. Сравненията със саундтрак са ОК (все пак холандското участие звучи от половината им национално кино), но преди всичко този албум е правен на кеф, в движение. Така се и слуша - кеф ти moog хип-хоп във Flight, кеф ти тромбон-оргия в Atchafalyaya. Както коментира League в анонса си към Sylva: Sometimes life is that easy. Not always, not most of time, but every once in a while, it is.

35

Ratchet

Shamir XL Recordings

Shamir и Kwabs са единствените млади надежди на Boyscout от 2014, които успяха да изкарат албум през настоящата година. И докато последният направи приличен дебют с Love + War, Shamir го изпревари с няколко обиколки благодарение на шумния и енергичен Ratchet, наложил го като почти толкова поляризиращо присъствие на алтернативната поп сцена, колкото женския си аналог Azealia Banks. Албумът (самият той май усеща, че има още много да работи над вокалите си, докато е безопасно да си го причиним на живо) стана успех сред критиката, а On The Regular тихомълком се превърна в хит сред таргет аудиторията си - младежи, които обезателно ползват думи като небинарен, принт и Vine. Последващите сингли не успяха да повторят успеха на вече знаковото му парче, но тракове като Vegas, Head in the Clouds и Hot Mess (Azari & III на детска дискотека) показват, че Shamir има още аса за разцъкване.

34

Shedding Skin

Ghostpoet Play It Again Sam

Макар и да не спечели втора награда Mercury, Obaro Ejimiwe продължава да се чувства отлично в ролята на меланхоличен поет с особена чувствителност към проблемите на обикновените хора като самия него. Предишният му албум излезе на гърба на кофти връзки, трудни раздели и мнителност към самия себе си. Shedding Skin също не кипи от оптимизъм и весело настроение, дори напротив – разликата в нюансите на Obaro-вата меланхолия този път обаче се крие в наличието на едва доловими позитивни нотки и съкровена надежда за нещо по-добро. Записаният изцяло с живи музиканти трети албум на Ghostpoet е едновременно смирен и напрегнат мъдър поглед към проблемите от предишните му записи и служи като безболезнен и много уверен преход в звученето от домашна електроника към медитативен инди рок. Ghostpoet звучи по-сурово и много грууви, докато реди размишленията си за живота на бездомниците, домашното насилие и други подобни драми. Случайно или не, всички гост вокалисти в албума са жени - още един плюс към неповторимата гледна точка и естетика на MC-то от Ковънтри.

33

Poison Season

Destroyer Pod/Inertia

Пише си ги и си ги пее. Това е Dan Bejar, започнал Destroyer още по жанвиденово време сам в спалнята. Казва, че за новият албум е повлиян от турнето на предния - Kaputt от 2011. С него Destroyer се измъкна от ванкувърското блато на акустичния фолк-арт-рок и стана по-разпознаваема група като цяло. Вече я познават и канят и в Европа. Bejar споделя, че се чувства по-убедителен като певец в групата. Прави толкова гигове, колкото не е правил през целия си живот. Сега за настоящия Poison Season. Бавно и живо в съотношение 9 към 4. Равномерно поръсени в албума, тези няколко по-бързи парчета са леки удари в зъбите (между целуващи се), колкото да не заспим преждевременно. Оркестрациите, щрайховете в останалото са аха-аха филмова музика. Добре, че са какофоничните моменти и така специфичният глас на Bejar, който прожектира неговия си филм и не дава друго. Сюрреалистична образност из текстовете, емоционално, зловещо на моменти, усещания, които само големият град може да даде.

32

Wildheart

Miguel RCA

Мiguel продължава да е най-добрият във възможно най-секси музиката на този свят. И третият му албум Wildheart влиза в NSFW плейлистата и остава там, докато дойде следващият. Както и в досегашните му неща, в Wildheart има много енергия и експериментиране с мелодии и както е ясно за жанра - става дума само за любов и секс. Самият Lenny Kravitz гостува в парчето Face the Sun, a рапърът Kurupt - в NWA. Miguel залага на приятни препратки от фънка и отдава заслуженото на миналото с парчета като Simple Things, но по-важното е, че всяка песен е различна и запомняща се, а всеки следващ албум стъпва на все по-китарно, алтернативно и електронно звучене. И макар рядко да се възхищаваме на някой с толкова спорен стил, който на моменти е твърде близко до ръба на чалгата и кича, Miguel продължава да е идеен музикант, който налага трендoве в съвременната черна музика.

31

Ghost Culture

Ghost Culture Phantasy Sound

Носталгията по 80-тарския синтпоп и мрачна електроника раждат страхотни дебюти като едноименния на Ghost Culture – многопластова одисея с непредсказуеми завои, изобретателни инструментали, призрачни вокали и потискана емоционалност, която пробива изпод изключително полирания звук на James Greenwood. Обсебващият звук от виещи мелодии, блипове, меланхолични синтезатори и умни заемки от детройтското техно впечатлява дори само при мисълта, че става въпрос за проект от спалнята на интровертния младеж с простичък сет-ъп от синтезатор, секвенсер и няколко ефекта. Разтапящата хармония и развитие на повечето тракове като Mouth, Arms и Giudecca изплуват на повърхността още преди да сме ги преполовили. Независимо дали говорим за по-бавните парчета за спалнята като How, туинпийксовото Glaciers или робофънк електрониката на Lucky и Answer, Ghost Culture е страхотен дебют в традициите на Andrew Weatherall, Matthew Dear и дори Arthur Russell. Колкото до носталгията, Ghost Culture впечатлява с искрен, но овладян спотаен вокал, който напомня за единствените добри години на The Beloved. Екстра.

50 - 41 40 - 31 30 - 21 20 - 11 10 - 1 АВТОРИ