80-тарските синтазатори и 90-тарските дръм машини са тайната на алтернативното черно на Abra, нежно арендби изключение сред рап артистите на лейбъла от Атланта Awful Records. 2015 е годината, в която родената в Лондон, но израснала в щатите девойка започна да излиза от апокрифността и да хваща вниманието на мейнстрийма благодарение на песни като Roses и Fruit. Музиката на Abra (продуцирана от самата нея) е доминирана от минималистични пълзящи инструментали с повеи на 80-те, яки, лежерни бийтове и силни текстове от еманципирана, съзряваща, млада жена, която се вълнува от обичайните неща като загубата на невинността, преходността на красотата и желанието. В хипнотичните й ноти има и много секс, и много меланхолия в доста потентна комбинация. Abra едновременно изисква внимание и е перфектният саундтрак на нощта. FKA twigs и Tinashе да внимават.

Човек, и миналата седмица ти казах, и по-миналата, това ще дойде чак догодина на винил! - с какво да запомни един виенчанин един ганю, освен с наглото питане за Soul Power миналата година по това време? И защо се търсеше албума на младока от Атланта, появил се в Щатите още в 2014? Откъде да започнем: от мега-ендорса на Iggy Pop, който се закле в този албум и в издаващите го уникуми от Burger Records? От изслушването на лийка няколко пъти поред, без да се усетим? От чувството, че старият рокендрол може да звучи хубаво и органично и днес в прекрасния формат от дванадесет малки трака за общо 40 минути? Но, така е то, на децата на духовниците (от Marvin Gaye до Tori Amos) откровенията им вървят в 10 от 10 случая. Какво старо на нов глас от гаражите на Атланта, че да се нареди сред албумите на годината? Блус, соул и рок в равни съотношения игра/мелодия. Има и за танци (Drive My Car, Surf), има и за прегръдка с меланхолията (Castaway си е един от най-добрите тракове в това смутно време). Има скромност, но и излияния в най-добрите поп традиции на Lenny Kravitz и особено Cee Lo Green (за когото младият Curtis дере гърло като беквокал). Има хубава музика, която се лее безшевно. Да не му е уроки на попското чадо, чакаме още!

Хронологично погледнато, Foals следват един познат модел на развитие: обещаващ дебют Antidotes, великолепен втори албум Total Life Forever, вдигане на летвата на очакванията и логично последващо разочарование, независимо от обективно погледнато приличния трети опит Holy Fire. В масовия случай групите, качили се на тези релси, не успяват да измият лошия вкус от неоправдано завишените очаквания за второ пришествие, но Foals са се взели в ръце и са сътворили албум, който дори и да не е връх в кариерата им е достатъчно добър, за да се окачестви като стъпка нагоре и да се помни в следващите няколко години. За добро или лошо, заявеното по-тежко звучене на What Went Down не е толкова драстично, колкото предполага една потенциална смяна на статуквото и песните от албума се придържат към познатите пропорции танцувален инди рок и пост рок меланхолия, с които всъщност Foals спечелиха славата си. Изключение правят едноименното парче What Went Down и Snake Oil, които не са достатъчни, за да променят звученето на албума, но внасят свеж полъх в добре познатата им схема. Последната, дори експлоатирана, винаги разполага с потенциал за чудесен резултат, ако се направи със страст и отдаденост. Случаят, за щастие, е такъв. 

Sleaford Mods е английско дуо, състоящо се от микрофон и лаптоп (плюс кен бира), още известни като мистър Jason Williamson и мистър Andrew Robert Lindsay Fearn. Благодарение на тях, си припомнихме славните, политически обременени времена на брит музиката, които групата Muse очевидно не помни в най-бляскавия им вариант и затова с всеки следващ свой албум ни предлага поредна доза изтъркани, псевдо-интелектуални клишета, които само шепа пост-емо тинейджъри могат да оценят. Но да се върнем към господата горе. Key Markets е нормалната реакция на разпадащата се капиталистическа система, обърканите национални ценности и зейналата социална яма в класовите прослойки. Ако би описал себе си като posh без капка ирония, не си пускай този албум, защото ще те огорчи дълбоко и ще се почувстваш омърсен. Ако не те свърта на едно място и ти трябва трябва леко побутване, за да отвържеш на свобода пънк моджото си, Sleaford Mods са тук за теб. Вокал, бас, барабани и кен бира правят чудеса. Понякога.

Австралия е все по-безпощадна сила в ушите. Масовата музика за хора и улици, извираща от там, захранва милиони плеъри глобално и изобщо не говорим само за нещата с етикет future classic (като Ta-кu, Flume и Chet Faker). Eдин от зверовете на годината, пълен с най-доброто от всички учебници по арендби идва от Мелбърн, записан от банда бели за Flying Buddha и нареден в микстейп. За радост и веселие, вторият запис на магнита Nai Palm и неравноделната мафия около нея по-скоро потвърждава доброто впечатление, оставено още от дуета с Q-Tip в дебюта им преди две години. Соул, синт, джаз и карибско плетат космополитната игра на 2015-та с доволно много хип-хоп и ако Erykah Badu е сред твоите неща, това също ще се чувства идеално там. Choose Your Weapon трудно ще отсъства от повечето подобни класации в края на годината и заради перфектния тайминг, помогнал на албума да си натежи на мястото. Излезе навреме за лятото и го отнесе. Най-вероятно пък Breathing Underwater ще лепне Grammy след някой и друг месец, да не му мине The Weeknd път. Ако коктейлът от всичко най-неустоимо в черната музика идва малко небалансиран в началото, отпусни се и почакай. Ще порасне върху теб.

Основният проблем на Carly Rae Jepsen е, че просто не е куул. Всичко друго е на лице - бързо запеваеми припеви, епични поп мелодии, интелигентни инструментали, сглобени от някои от най-вълнуващите продуценти на деня, леки, но не лекомислени текстове, голям лейбъл. Emotion неслучайно беше посрещнат екзалтирано както от поп пуристите, така и от по-снобските музикални издания. Много хора сочат пръст към сянката на Call Me Maybe или първият сингъл от албум I Really Like You, който също си послужи с няколко трика, за да стане хит, и почти ни заблуди, че и Jepsen има по-голямо желание да прави вайръли, вместо музика. Истината е, че тя е жертва на дневния ред и тихата й, вглъбена, канадска натура не може да се конкурира със свръхчовешките образи, които доминират социалните мрежи и класациите. Защото двете неща са все по-свързани и отдавна не можеш да разчиташ, че качествена продукция означава задължителен успех. И докато някои се борят да станат миймове, други се трудят здраво - Carly работи с кого ли не и записва повече от 200 парчета за албума. Накрая отпадат тези на дежурните хитмейкъри на Taylor Swift и Adele, oстават тези на продуценти като Dev Hynes, Ariel Rechtshaid, Rostam Batmanglij от Vampire Weekend, Sia, шведските факири Mattias Larsson, Robin Fredriksson, Karl Shellback Schuster, Johan Gustafson, Fredrik Häggstam и Sebastian Lundberg. От тях отсяват 12 + 5 бонус трака и се получава перфектният албум от чист, еуфоричен поп с небрежни осемдесетарски наклонности за зрелия млад човек, чието трагично представяне в класациите е едно от най-големите (музикални) престъпления през последноте десетилетие. Молим се Jepsen да има достатъчно Call Me Maybe кинти да продължи да прави толкова добра музика, колкото е започнала.

Съвременният класен поп музикант говори всички езици. Не се притеснява да взема на майтап всяко клише, да прибира по втория начин всеки звук в джоба, да пише с размах, да намира убежище на края на света. Да живее за своята музика. Да търси и да намира любов. Добрата новина: John Grant няма слаб албум. Все още. Третата в комбото песнопойки - Grey Tickles, Black Pressure излезе само преди два месеца, а вече нагло се намести сред фаворитите за цялата година в тежките списъци. Американският исландец продължава да разказва историите си, облечени в ирония от думи и откровения от музика и ако не надскача дълго и шумно аплодирания Pale Green Ghosts, то със сигурност и не пада по-долу. Със сигурност бърка по-дълбоко в контакта и по-осезаемата електро жилка успява да държи албума през целия час. Дискотеката отваряме с усукания синт на Snug Slacks, Guess How I Know (награда за любим ред: Auf wiedersehen, baby/ Bon débarras/ I’ll catch you on the flip side honey/Dasvidania), после ковем на You & Him, Voodoo Doll, Black Blizzard, за да качим с грандоманския климакс в Disappointing (с Tracey Thorn). Помежду синтовете - от познатото класно инди.

Вероятно познавате онзи масов зрителен феномен - точки или петна с различна форма се появяват като от нищото в полезрението и си плават в картинката, която очите предават на мозъка. На английски терминът е eye floaters. Ако това явление трябваше да има саундтрак, негов автор щеше да е Floating Points и причината съвсем нямаше да е в значението на псевдонима му. За човек, който е: писал хорова музика още в ученическите си години; има докторантура по неврофизиология; серия от вечери в култовия и вече част от миналото лондонски клуб Plastic People; издава редица велики сингли; ровил е и рови непрестанно музика, то изпипан до последния детайл дебютен албум като Elaenia е просто естествена последица. Съставен от сюити, както самият Sam Shepherd предпочита да нарича отделните теми, Elaenia е замислен да бъде слушан от-до. И това преживяване се доближава до пътуване през няколко измерения - електроника, бас, джаз, бразилски класики, психeделичен рок. Сякаш Floating Points е бил и напред в космоса, и назад в машина на времето. Сякаш Marquez е писал чернова за 2001: Космическа одисея. Фактът, че Shepherd е може би единственият диджей, получил философска книга от момиче по време на свой сет в Сан Франциско, обяснява доста неща. А един сън, повлиян от въпросното четиво на име Сума: 40 истории от отвъдното от David Eagleman, вдъхновява и заглавната тема. Останалото е звук.

Drake издаде успешен мини албум с Future и прекара завидна част от последните няколко месеца в beef с MeekMill, но 2015 година ще остане в историята най-вече с миймовете около последния му сингъл Hotline Bling и изненадващия проект от първата половина на годината. Основното достойнство на If You’re Reading This It’s Too Late е, че въобще не звучи единствено и само като опит на Drake да излезе набързо от договора си с Cash Money Records. Напротив, 17-те чисто нови парчета са добре замислена и реализирана безнадеждна и мракобесна меланхолия в проект без нито един отчетлив сингъл, но с много забавени, медитативни и експериментални бийтове за главата и екзистенциални идеи за асимилиране. И в този албум Drake се представя като убедителен и професионален мрънкач, без значение дали рапира за липсата на уважение от колегите или се хвали с натрупаните пачки. Същевременно обаче, If You’re Reading This… затвърждава репутацията му на искрен, чувствителен и талантлив хип-хоп изпълнител, който записва с по-напредничавите ъндърграунд продуценти и бъдещи звезди като PARTYNEXTDOOR.

В момента Alabama Shakes напомнят на целия свят, че гениална американа музика никне из незнайни градчета в най-затънтени щати. Сърцето на младата банда е голямата Brittany Howard, която раздава щедро гласа си, свири на китара и пише повечето от музиката им по време на турне. Само два албума измъкват бандата, която тя събира, от ретро клуб в дълбоката провинция до основната сцена на най-големите фестивали, лaйв за семейство Обама в Белия дом, Grammy церемония и старт на Sound & Color от номер 1 на Billboard 200. Guardian ги наричат най-добрия южняшки рок в света, Pitchfork - брилянтен стадионен соул, а те самите не искат да се определят стилово, за да не трябва да се обясняват, в случай че решат леко да сменят посоката. Сигурното е обаче, че духът им няма да излезе от очертанията на родната Алабама, заложено в името на бандата, и за по-категорично - татуирано на ръката на Howard. Самата музика е носталгична, без да е тъжна, защото от единствената важна чернокожа жена-фронтмен на рок група в момента, извира една много симпатична жизнерадостност. А тя се балансира перфектно от сериозния фундамент от блус, фолк и соул, за да създаде този истински прекрасен руут рок. Интересна посока за бъдещото им развитие са малко по-електронни и психеделични парчета като Over My Head, но генерално - бандата звучи най-вече като класиката, която сме слушали от бащите си като малки. И ако в днешния свят, в който поп културата е на такива обороти, че не успяваме да изслушаме и запомним почти нищо, все още имаше шлагери, Alabama Shakes щяха да са такъв.