20

Hairless Toys

Róisín Murphy Play It Again Sam

Няма спор. Róisín Murphy неслучайно е една от най-иконичните фигури в съвременната музика. Тя е една от малцината ценни жени в индустрията, които знаят какво искат и как да го постигнат по свой начин - без компромиси, без зор и без да изневеряват на собствената си грижливо култивирана артистична визия. Самоувереността й стига дотам да не й пука, че вече осем години чакаме нов албум с хитове като продължение на класиката Overpowered. Тя продължава да е способна на тях, но вече не се интересува от създаването на лесносмилаеми песни за бързооборотна консумация. В Hairless Toys Murphy облича някои от най-силните си мелодии (Unputdownablе, Evil Eyes) в юбер-софистицирани аранжименти, които изследват и огъват границите на тривиалното, търсейки смисъл в бавната и церебрална градация на съставните елементи на всяка песен. С годините Murphy се превърна в нещо като човек-оркестър и освен че пише и продуцира, вече снима собствените си видеа, движи сама профилите си в социалните мрежи и така поема изцяло контрола върху собствения си имидж. И докато другите се мъчат да угаждат на пазара и възможно най-много фокус групи, за осем години Murphy експериментира с безчет колаборатори, роди две деца, издаде EP на италиански и след излизането на Hairless Toys спокойно може да си почине още осем с едно флет уайт в едната ръка и шапка, за която дори Grace Jones би завидяла. Всичко това в изчакване другите да я настигнат.

19

Surf

Donnie Trumpet & The Social Experiment Самиздат

Народът чака достоен наследник на величествения дебют Acid Rap, но Chance The Rapper предпочита да се забавлява с музикантски експерименти с аверите от продуцентския хип-хоп и джаз колектив и негова бекинг група Тhe Social Experiment. Джем сешъните без ограничения между приятели се отразяват пряко върху звука на общия им проект Surf – горчивото и себично чувство от дебюта на Chance отстъпва на онова положително усещане за оптимизъм, което липсва в по-голямата част от съвременния хип-хоп. Donnie Trumpet и останалите социални експериментатори гребат с уважение и по абсолютно еклектичен начин в различни влияния като госпъл, диско, поп, нео соул, инди, смирен фънк, джаз и арендби, за да създадат амбициозна и жизнеутвърждаваща импровизация от приятели, които знаят какво правят и го правят само заради музиката, напук на мангизите. Макар лидерското място в проекта да е запазено за тромпетиста Nico Segal (Donnie Trumpet), Chance присъства осезаемо почти във всеки трак. Нищо не звучи излишно или изсмукано от пръстите, всичкo и всички са си на мястото.

18

All We Need

Raury Columbia

Леко смущаващо е, че музикант на 18 години може да има толкова завършен собствен стил, в който дори е трудно да бъдат определени големи влияния. Затова Raury e новото голямо нещо - ново, защото е роден през 1996, и голямо - защото прави нещо по-различно и не може да остане незабелязан. Видяхме го за пръв път в албумите на SBTRKT и Joey Bada$$ и в списъка Music of 2015 на BBC, а в края на годината идва и собствен дебют с Columbia Records. Най-важното в него е едноименното интро, което разчитаме като заявка за това какво изобилие и дълбочина планира да ни дава в музиката си занапред. Защото нататък в четиринайсетте парчета на All We Need се изливат симфония, речетатив и меки вокали, електроника, класически инструменти, рок, рап, трап, марш, африкански и фолк мотиви и въобще - пълната каша, която може да роди главата на един малък гений със знания и потенциал, който още се опитва да фокусира таланта си. Каша е и в текстовете на албума, в които става дума за какво ли не - от революция, конспирация, утопия и приятели по целия свят, до любови, копнежи и изненадващо зрялото и искрено Mama - парчето, на което искаме кавър от Бобо или Васил Петров на български, за да го постваме всеки ден на стената на майка си. Даваме повече от позитивна прогноза за бъдещето на момчето на мама и продължаваме да го следим с интерес.

17

New Bermuda

Deafheaven ANTI-

Макар Deafheaven да изядоха доста снизходителни обиди от интернет разбирачите в последните години, мислим че трябва да си направите труда да платите 9,99 евро за албума на всяка група, която е успяла да направи блек метъла мейнстрийм. Не, чакайте, никоя друга група не е успявала да пробута практически блек метъл парчета на толкова широка публика, която никога досега не се е сещала, че в черното има нещо за нея, освен ако не говорим за другото черно. Браво, Deafheaven, браво. Да проверим дали все още четете след споменаването на блек метъл. Да. Четете. Добре. Сега, защо трябва да чуете албума, ако не сте? Защото е интересен. Защото е наистина интересен. Защото все някога сте се чувствали безпомощни пред някакъв проблем и ви се е искало да ви сполети момент на просветление и, вместо с меланхолична безжизненост, да отговорите с решение, подпряно от мощен прилив на енергия. Е, този албум ще ви даде точно това. Също като предния, Sunbather, но с повече самочувствие и техническо умение. Браво, Deafheaven. Браво.

16

Escape From Evil

Lower Dens Ribbon Music

Третият албум на мрачната инди рок четворка от Балтимор, предвождана от магнетичната Jana Hunter и нейните рескептиращи андрогинни вокали, е по-достъпен от всичко в досегашната дискография на тази група. Ако оставим настрана препратките към Платон, Шангри Ла, подземни асоциации за популяризиране на съвременното изкуство от 20-те в текстовете или френските и латински имена на песни, разбира се. Напук на последното Escape From Evil звучи всякак, но не и претенциозно. Албумът притежава много ненатрапчива, лека поетичност, а припевите без изключение залагат на разпознаваеми за всеки сантименти. Лаконичен като текстове и като дължина албум (минава неусетно за едва четиридесетина минути), разхождащ се из вътрешния свят на Hunter - болезнени копнежи, трудни любови, мирова скръб, социални коментари, разказани без излишно многословие върху винаги експанзивни, често отнесени, понякога заблуждаващо приповдигнати китарни рефрени, неочаквани тонални прогресии, безпристрастни бийтове. Върху всичко това се извива студеният, контролиран глас на Hunter, който ту ръмжи, ту стене, и много напрегната, напоителна атмосфера.

15

Yours, Dreamily,

The Arcs Nonesuch Records

Доскоро, Dan Auerbach не бе свикнал да се обръща и да вижда други барабанисти, освен партньора си в The Black Keys - Patrick Carney. Отскоро обаче основното му занимание се нарича The Arcs. Yours, Dreamily, първоначално е замислен като солов проект на Auerbach, който обаче бързо прераства в групово усилие между него и дългогодишните му приятели-музиканти Leon Michels, Richard Swift, Homer Steinweiss, Nick Movshon, Kenny Vaughan и изцяло женската група Mariachi Flor de Toloache. Плодовитият джем сешън е леко отклонение от дневната работа с The Black Keys, където Auerbach пише всички текстове, акорди и повечето мелодии. Именно поради това албумът на The Arcs копае много повече в дебрите на соул и арендби музиката, отколкото в шумния блус рок. Винтидж звученето от жужащи китари, прекрасни хармонии, съскане на грамофонни плочи, духови инструменти и танцувални фънки бийтове, взети назаем от 70-тарските exploitation филми и The Grateful Dead е наистина добро и естествено звучащо изследване на американската музика на ХХ век.

14

Ten Love Songs

Susanne Sundfør Sonnet Sound Limited

Там, на север, са го измислили синтпопа и продължават да го правят най-добре. А с няколко от десетте си любовни песни Susanne Sundfør влиза като северен вятър директно в Тop 10 Мost Played парчетата в iPod-ите на поне двама от авторите на настоящата класация. Новата ни любима скандинавка има пет албума зад гърба си, с които вече няколко пъти стига върховете в родната Норвегия, а за нас тя е съвременно превъплъщение на някои от най-силните мелодии на ABBA, облечени в малко ню уейв, малко итало и много синтезатори от 29-годишната любима вокалистка на M83 и Röyksopp. Не преувеличаваме, но има едно място в сърцето на албума, в средата на Fade Away, в което Sundfør пее This is the kind of love that never goes out of style и това става малка кулминация в емоционалния ни живот за годината. Ten Love Songs е изключителен още със своите силни и малко по-твърди фестивални химни като Accelerate и Delirious, каквито се надяваме да чуваме в любимите си софийски барове и клубове, дай боже и някъде на живо догодина. Десетте любовни песни са прецизни в наслагването на електро, синтезатори и глас, който наистина прерязва като норвежки студ. Добре направена, характерна, умна и мрачна арт музика, която те кара да танцуваш, и носи желание за още от същата тъга.

13

At Least For Now

Benjamin Clementine Behind

Неграмотно е да определяш Benjamin Clementine, да разваляш аудио-визуалната му внушителност с тагове. Несериозно е да предлагаш посоки за развитието му, за опитомяването от сериозни продуценти. Дребнаво е да ревнуваш, че ударилият те от първата нота безпощаден глас не плющи вече само по тесен кръг посветени уши. Това обаче се случва стотици пъти тази година. Така става, когато някой изскочи с чудовищен дебют. Толкова добър, че чак срам да те хване. Защото At Least For Now е съвсем реален поп-катарзис от музика, думи, любов, ирония и най-вече тъга. Празно няма. Всяка песен може и да е отлежала във френски бъчви в годините на отшелничество в Париж, но пее лондончанинът Clementine и никой друг (пик е именно серенадата London). Само личната история може да докосва днес, а тук чуваш най-истинския брит-глас тази година. И, слушайки St-Clementine-On-Tea-And-Croissants или Condolence, допускаш, че паралелите с Nina Simone вероятно лежат малко по-дълбоко от единия вокален почерк. Също като друга своя майка - Antony/Anohni - пък, преди седмици нашият прибра последното десет, наградата Mercury за албум на годината. Така става, когато някой сяда бос на пианото. Самоук, само по глас и душа.

12

Carrie & Lowell

Sufjan Stevens Asthmatic Kitty

През 15-те години след дебюта си A Sun Came, Sufjan Stevens се е превъплъщавал в най-различни роли: тревожен пост-Elliot Smith инди талант, дисонантен фолктроника експериментатор в Enjoy Your Rabbit, амбициозен композитор и аранжор в одата за родния щат Greetings from Michigan, the Great Lake State, автентичен фолк трубадур в интимния, пропит с библейска символика Seven Swans и Songs for Christmas vol. I-V), съвременен Aaron Copland в творческия му пик в Illinois, музикален и емоционален максималист в The Age of Adz. Ролята в Carrie & Lowell е несъмнено най-значителна за него – тази на самия Sufjan Stevens. Бездънните пространства в последния му албум, създадени от трескав интелект, който запълва огромна емоционална черна дупка с торнадо от електронни и акустични аранжименти и техните бляскави, студени повърхности са изоставени в полза на познатите струнни арпежи от периода на Seven Swans. Въпреки че белезите от The Age of Adz прозират в пропастите, които се откриват под краката ни в някои от песните в Carrie & Lowell, това е най-интимно звучащият му албум от цяло десетилетие насам. Причината несъмнено се крие в основните теми на албума и неговия катализатор – смъртта на майка му през 2012 и нейното отсъствие през по-голямата част от живота на изпълнителя, едновременно с отдадеността на доведения му баща Lowell Brams (двамата създават лейбъла Asthmatic Kitty, издател на всичките албуми на Sufjan). Това е и първият албум, в който Sufjan застава толкова емоционално открит и оголен. I’m just a ghost you walk right through, пее в All of Me Wants All of You, изливайки огромна част от своя копнеж, самота и отчаяние. Въпреки че отсъствието на любимите хора, топлина и вяра са често загатвани в неговите песни от самото начало, те винаги са били прикрити в концептуалните теми на албумите и примесени с библейски препратки, другата константа в неговото творчество. Талантът на Sufjan винаги се е изразявал в това да балансира тъгата с изящни аранжименти, които не звучат манипулативно, което е от огромно значение в толкова личен албум, повлиян от края на един живот и тихите емоционални бури на отминалото детство. Мелодиите все така звучат сякаш изсвирени на слънчеви лъчи, а не на струнни инструменти, изразителния му напевен шепот хармонизира с множеството си отражения и сенки. Красотата и спокойствието на песните са по-скоро в жест на помирение със съдбата, толкова различни от катарзиса на предходния му албум. Красотата ще спаси света, е написал Достоевски и въпреки че това изглежда все по-малко невероятно в наши дни, то според Sufjan Stevens тя поне може да ни помогне да преглътнем горчивината на живота, понякога.

11

Multi-Love

Unknown Mortal Orchestra Jagjaguwar

Ruban Nielson влиза в един токийски бар и се влюбва в красиво, та красиво 18-годишно момиче. Пишат си известно време. Казва на жена си и тя ахва. Жената започва да си пише с Laura (така я наричат за пред любопитни гаги). Laura се мести да живее в къщата заедно с двете им деца. Това не е тройка, извратеняко, а polyamory. И тримата се обичат един друг, имат си доверие, което стои в основата на албума. Инсомнията на Nielson, новите емоции, които го застигат в този троен фиш - всичко е наблъскано в Multi-Love. Кино паралелът е Три на Tom Tykwer. Песните тук са свързани с конкретните преживявания на Nielson в конфигурацията и празно няма. Емоция, с която рокенрол-мачо-тестостеронните индивиди сред нас не биха се справили и биха посегнали в шкафа с шамарите. Докато, виж, духовите инструменти в мелодичното признание към жена си Necessary Evil, поверява на баща си, който не му пили с излишен морал как да живее живота си. Картинката към албума е на Laura - подвеждащо мрачнa за тези 40 минути весела музика.

50 - 41 40 - 31 30 - 21 20 - 11 10 - 1 АВТОРИ