10

In Colour

Jamie xx Young Turks

Дебютният солов албум на Jamie Smith - по-известен като Jamie xx или едната третина от безпогрешните минималисти The xx, е композиран в продължение на цели пет години. Талантливият британски продуцент дълго и напоително се тормози със завършването на започнатите тракове почти сигурно измъчван от съмнения дали ще оправдае сериозните очаквания. Терзанията се отплащат под формата на наситения и богат и като текстура, и като музикантски обхват In Colour, съпроводен с аплодисменти от почитатели, критици и някои от най-авторитетните музиканти днес, номиниран за наградите Mercury и Grammy за най-добър електронен албум. Албумът оправдава основната амбиция на Smith да създаде музика извън всякакви времеви и жанрови рамки, своеобразна кулминация на всичко, което прави най-добре - неочаквани колаборации с недобре познати, но железни вокалисти, ръцете-горе-джамборета или любовни балади с наситена атмосфера. Накратко: танцувална, електронна музика за мислещия човек.

09

The Agent Intellect

Protomartyr Hardly Art

Толкова рядко можеш да попаднеш на група без претенции, че когато това се случи, ти се иска да прегърнеш и целунеш всеки един от членовете й, да ги заведеш на село при баба, да им свариш чай от лайка и да им разкажеш за това как не можеш да понасяш повечето хора, с които цветният влак на ужасите, наречен живот, те среща всеки ден. Protomartyr е млада група от възрастни бели мъже с три чудесни албума, последният от които ги намира на правилното място в живота - натрупали достатъчно спомени, разочарования, щастливи моменти и лични провали, че да могат да говорят за тях без капка притеснение от мнението на останалите. Правилното място от гледна точка на искреността, този еднорог на съвременната култура. Искреността тук се процежда през всеки изкривен китарен акорд, през всеки кристален откос на барабаните, през всяко студено вокално изпълнение. Освен да те отвежда на фантастични места и да повдига духа и настроението ти, понякога музиката трябва и да те връща обратно към ненапудрената действителност.

08

Art Angels

Grimes 4AD

Най-впечатляващото нещо около дългоочаквания трети албум на Grimes е това колко различно звучи от всичко останало в момента. Главозамайващият успех на предходния Visions я извади от небитието на музикалните върхове с автоеротични наклонности и я превърна в почти месианска фигура, обременена от ужасно много очаквания за музикална революция. През тригодишната пауза между Visions и Art Angels, Boucher пусна песен, писана за (и съответно отхвърлена от) Rihanna, отхвърли поп етикета за своята музика, който сама налагаше с аргумента, че е поредният излишен такъв, и изхвърли готов албум в коша. Следва цяла година без слушане на каквато и да била музика, Grimes успява да се освободи от надвисналото бреме на крайните срокове и съвсем самичка записва Art Angels – колекция от 14 трака, която на пръв прочит звучи объркано, но след по-близка инспекция разкрива голяма и интелигентно прикрита амбиция. Алтер егото на девойката е буфер между своята обострена чувствителност и изискуемата доза ексхибиционизъм, нужна на един артист, за да се изправи и да заяви своята същност пред група непознати. В противоречието между концептуалния начин, по който Boucher възприема музиката, и ухото й за големи, бързо запомнящи се мелодии, се ражда нещо специално. Grimes създава свят без клишета, в който успява да ожени артистичните си търсения със сравнително праволинейни структурно песни с лесни за тананикане рефрени и припеви. В микса се усещат влияния от транс, китарен поп, есид хаус, кънтри, рок за чичковци, синтпоп, стадионен метъл, и въпреки това мешаницата не звучи хаотично. Напротив, Art Angels има много силен характер – от хипермомичешките хелийни вокали, през чувството за необузданост, тихия пост-феминизъм (да, ок е да си момиче), комбинацията от ранимост и сила до струящия естествен индивидуализъм във визията –  всичко си изглежда на мястото без помощта на стилисти, звукозаписни компании и креативни директори в търсенето на поредния вайръл момент. Във време, в което границите между комерсиалната, леснодостъпна музика и експериментаторската такава все по-категорично се раздалечават, появата на албум, в който могат да си взаимодействат, доближават и дори размиват е много важна. Песни като Flesh Without Blood (пасивно-агресивно бунтуване срещу медиите, които се опитват да я категоризират, поднесено като любовна раздяла) и леко ревизираната Realiti отварят широко вратите за масовата публика към света на Grimes, карат ни да пожелаем да поостанем, да се поогледаме и да се заслушаме.

07

The Epic

Kamasi Washington Brainfeeder

173 минути или близо три часа е времето, което ще трябва да отделите за едно преслушване на неслучайно озаглавения The Epic албум на тенор саксофониста Kamasi Washington. Вероятно най-доброто модерно джаз заглавие на годината с непоклатимо място в списъка със задължителни произведения на почитателите на жанра и не само. За онези, които ще извърнат поглед при думата джаз, е следната любопитка: Washington е отговорен за голяма част от аранжиментите в To Pimp A Butterfly на Kendrick Lamar. За саксофониста от Лос Анджелис това е дебют след дълги години работа с имена като Flying Lotus, Herbie Hancock, George Duke и Chaka Khan, а сравненията с John Coltrane са неизбежни. Записан с двама басиста, двама кийбордиста и двама барабаниста, това космическо издание в каталога на Brainfeeder звучи извисено и снажно от присъствието на струнен екип и вокали. В същото време албумът е могъщ и директен с помощта на духовите сола, както и на гласа на Patrice Quinn. The Epic е триизмерно издание не само заради трите диска/плочи, необходими за да го поберат, но и заради начина, по който отеква в съзнанието. Първият път те прегръща, после те поглъща, а след това те кара да го опознаваш все по-добре с всяко следващо слушане.

06

Have You In My Wilderness

Julia Holter Domino

След четиригодишно плавно навлизане в орбита, Julia Holter най-накрая стъпва на твърда земя или по-скоро е носена от теченията на Тихия океан. От частичният й пробив Tragedy през 2011, дошъл след години на микро-тиражни издания, нейната муза постепенно се адаптира към по-строгите жанрови рамки, без да жертва хипнотичната комплексност на музиката й. До неотдавна песните на Julia, колкото и пленяващи, звучаха като интелектуални и формални експерименти на изключително надарен композитор, смесвайки множествоto от musique concrète, средновековни мадригали, индийска рага, до меланхоличното диско на Arthur Russell, минимализма на Terry Riley и романтиката на Lora Niro. Лирически, подходът й също се отличаваше с академичен и концептуален уклон – Tragedy е базиран на творба на древно-гръцкият поет и драматург Еврипид, а Loud City Songs от 2013 е вдъхновен от романа Gigi на Sidonie-Gabrielle Colette. Have You In My Wilderness е далеч по-чувствен албум, пропит с простора и шумната самота, с емоционалната несигурност и първичност, както и постоянното движение на родния й Лос Анджелис. Песните често се допират до дълбоките сенки и тъмни кътчета, скрити зад блясъка на града, но това сякаш ги прави по-решителни и освободени. Отпускайки юздите на прото-eвропейския си самоконторол, тя се отдава на потока противоречиви емоции. I can’t swim! It’s lucidity. So clear, пее в припева на Sea Calls Me Home, сякаш скована от страха да бъде удавена в пороя, и едновременно опиянена от силата и решителността на стихията, която емоциите й пораждат. Гласът й, който би звучал вълнуващо рецитирайки дори борсови котировки, отеква по-свободно – млечно мек и ясен като сутришни камбани, с еластични фрази, които отскачат от детайлния музикален фон. На моменти музиката звучи като пряк духовен потомък на албумите на Joni Mitchell от средата на 70-те, като The Hissing of Summer Lawns и Hejira - изящно, но импулсивно, самобитно, но софистицирано. А продукцията на Cole M Greif-Neill (Ariel Pink, Beck) придава на новооткритата музикална екстровертност кристалния, танцуващ блясък на есенен океан. Потопяването в необятните води на Have You In My Wilderness е неповторимо преживяване за всеки слушател, загърбил страха от емоционални подводни течения.

05

b’lieve I’m going down…

Kurt Vile Matador

Шестият албум на 35-годишния рицар на печалния образ е меланхоличният шедьовър на 2015. b’lieve i’m goin down… е болезнено интровертен и замечтан микс от фолк, ню уейв, рок и кънтри, който хваща за гърлото още в пилотния сингъл Pretty Pimpin и отпуска малко по малко до самия край. Kитарните сола в предшественика Wakin On A Pretty Daze отстъпват място на много по-стегнати хармонии, чувствено пиано и банджо, които звучат като пиянски джем сешън на дългокоси хипита в легендарното студио Rancho de la Luna, вдъхновен от безвремието на средния американски запад. Същата атмосфера е превзела и текстовете на Kurt Vile: най-дългото парче в албума Wheelhouse е отнесена ода за удоволствието от самотата (But you gotta be alone to figure things out sometimes / Be alone, when even in a crowd of friends and not so), That’s Life, Tho (Almost Hate to Say) е спокоен анализ на дългото съществувание и неизбежния разпад във всичко (Stay Puft was on top of the world, then he fell all the way back down, naturally/ The laws of physics have shown that a man must walk through life by peaks and valleys), а споменатото Pretty Pimpin впечатлява със забавното третиране на темата за омразата към самия себе си (Didn’t recognize the man in the mirror / Then I laughed and I said, Oh silly me, that’s just me). Магическият реализъм продължава до самия финал с великолепното Wild Imagination – една от онези песни, които трябва да се слушат нощем под открито небе с успокояваща бутилка под ръка и свободно блуждаещи мисли за всичко, което може да бъде.

04

Ego Death

The Internet Odd Future

Макар още да страдаме, че Frank Ocean ни излъга и най-дългоочакваният арендби албум за 2015 продължава да не излиза, жанрът се представи силно през годината, като най-доброто дойде от други два агента от голямото семейство на Odd Future. The Internet са Syd the Kyd и Matt Martians от калифорнийския лейбъл, дал на света Tyler the Creator, Earl Sweatshirt, любимия ни Ocean и още дузина рапъри, диджеи и продуценти. Откриваме The Internet чак с третия им албум, но пък в него ни дават всичко, което обичаме най-много в черната музика - повеи от гласа на Aaliyah и много експерименти със супер нежен и любовен звук. Syd the Kid е 23-годишното момиче (продуцент на групата), което събира цялата банда вкъщи, за да записват в студиото й, и също като момчетата около себе си, пее за жени. Именно това малко божествено дете за нас е по-скоро преродена Aaliyah, която все още срамежливо се крие в момчешки дрехи. Syd пише почти изцяло сама песните за проекта и използва по най-интелигентния начин гласа си на фона на плътна и различна музика с богати заемки от джаза, хип-хопа и електронната музика. Във всичките проекти на калифорнийците има тежко недоволство, социална критика и черногледство и Ego Death не прави изключение - още със заглавието и в лириките подхващат темата на колко непостоянни ценности се крепи егото ни, особено в интернет. Зрели, ерудирани като звучене и много музикантски, дванадесетте парчета включват колаборации с още любими артисти като Janelle Monae и Kaytranada. А, и пичовете са записали този албум само за три седмици, което само може да ни радва, като говорим за бъдещето, в което арендби музиката по правило, а не по изключение ще звучи така.

03

I Love You, Honeybear

Father John Misty Sub Pop

Роден през 1981 на разделителната линия между лагерите на Z и Y, Joshua Tillman успява да бъде гласът не на едно, а на две поколения с размислите си на теми от социали мрежи и емоционалното отчуждение, което носят със себе си, до преждевременни кризи на средната възраст. Харизмаричният американец се докосва до първия си значителен успех като част от Fleet Foxes, които напуска, за да се съсредоточи върху соловата си кариера, приемайки името Father John Misty. Самият той нарича I Love You, Honeybear концептуален албум и може да се приеме като такъв, макар и в най-хлабавия, неангажиращ излишно смисъл на това понятие - посветен е на жена му, негова мизантропична сродна душа, и изповядването на разнообразни биографични епизоди, за които най-често съжалява. Албумът го позиционира като един от най-добрите разказвачи на истории, които красноречиво назовават симптомите на връстниците си, на фона на убийствено пипнат музикален съпровод, който черпи от фолк, соул, блус, рок и кънтри музиката. Осоебно забавните и мизерабилистични истории на Tillman минават през анекдоти за припаднали момичета в апартамента му (Strange Encounter), обяснения в любов, които се разгръщат на фона на апокалиптични сценарии и сривове на стоковата борса (I Love You, Honeybear), двусмислени, саркастични очерци на бивши гаджета (The Night Josh Tillman Came To Our Apartment) и стигат до екзистенциални анализи на неврозите и въобще мястото на един зрял, бял мъж в света днес, които започват да звучат повече от подозрително познати и на нашите географски ширини (Bored in the USA). Въобще един изключително добре написан, изсвирен и изпят албум, който, дори да не следиш изкъсо за всеки остроумен ред, за да се разсмееш, размислиш или разчувстваш, е супер приятен за слушане.

02

To Pimp a Butterfly

Kendrick Lamar Top Dawg Entertainment

Кога последно чухте припев от хип-хоп парче да бъде използван в скандирания в подкрепа на протестите срещу полицейската бруталност в Щатите? Kendrick Lamar не е единственият неформален посланик на кампанията Black Lives Matter, но по стечение на обстоятелствата е човекът зад най-амбициозния, влиятелен и жанрово определящ албум на 2015. Неслучайно, нито едно ревю на хип-хоп албум през последните девет месецa не може да се отърве от непрекъснатите сравнения и паралели с To Pimp A Butterfly - одухотворен албум, който разцепва музикалната критика и обикновените фенове с елегантно левитиране между фрий джаз, седемдесетарски политически фънк ала George Clinton и Gil Scott-Heron, чувствен соул и екзистенциален хип-хоп. Слушането на Miles Davis и Isley Brothers и огромните очаквания покрай успеха на предходния Good Kid, M.A.A.D City са изтормозили Lamar достатъчно стабилно, за да скочи в дълбокото с почти 80-минутен епос с истински музиканти (Flying Lotus, George Clinton, Thundercat, Bilal), с които да поразмишлява върху въпроса за своето място в съвременния хип-хоп и раздираната от противоречия и расистки скандали Америка. Заглавието на албума е хитра алюзия към романа на Harper Lee To Kill A Mockingbird и експлоатацията на чернокожите таланти в музикалната индустрия. To Pimp A Butterfly е първоначално объркващ, но всъщност много добре подреден лабиринт от идеи и влияния, който започва с троен ъперкът от три съвсем различни парчета, които маркират общото усещане за целеустремено блуждаене и изследване на непознати територии - силното откриване с Wesley’s Theory е последвано от бясната фрий джаз интерпретация и домашен скандал с устата жена (алегория за Америка) във For Free? и праволинеeн машинен фънк в King Kunta, i и u пък са две (интровертни и екстровертни) страни на една и съща монета, а дори жизнерадостният и медитативен фънк в двете колаборации с Anna Wise и Bilal не може да задуши силната политическа и социална позиция в текста на Kendrick. Всеки трак в този концептуален албум е нова глава в дълбока и грандиозна поема, която се разкрива напълно в епичната кода Mortal Man, синтез на всички теми, вътрешни конфликти и драми в албума. Good Kid, M.A.A.D City бе прекрасен опит за автобиографичен концептуален албум за израстването в Ел Ей, вярата в Бог и тежкия живот в уличните банди. To Pimp A Butterfly обаче е пропит с болезненото усещане и съвсем резонното вътрешно съмнение, че успехът на един човек няма как да реши проблема на всички останали. Защо е важен? Защото третият албум на Kendrick Lamar е най-добрият експериментален, многопластов, дълбок, музикантски, разнообразен и пропит с носталгия хип-хоп и рап запис в музиката напоследък, който ще бъде анализиран още дълго.

01

Currents

Tame Impala Interscope

Докато MGMT са в творческа почивка в едно друго, по-цветно измерение, тронът на съвременната психеделична музика изглежда се пази от Kevin Parker, по-познат под творческия псевдоним Tame Impala. Ретроспективно, това твърдение има основание - Innerspeaker и Lonerism си спечелиха статут на образци на съвременната психеделия и по всички закони на логиката успешната формула не би трябвало да се променя, щом работи. В Currents, обаче, нещата поемат в нова посока и заявеното в едно интервю желание на Parker да звучи като Britney Spears, е частично изпълнено.  В своята същност третият албум на Tame Impala е образцов поп албум, отделен от пошлата посредственост чрез отлична продуцентска работа, пълно ремарке с музикална история, дебел слой синтезатори, прозорливи текстове и стегнати вокални изпълнения. Умението на Parker да интегрира цял спектър от музикални жанрове и все пак да успее да запази звука си уникален тук блесва с пълна сила: Currents е една одисея в космоса, водеща през еони от музикални течения - 60-тарска психeделия, 70-тарски southern rock и футуристичния дигитален звук на 80-те. Подобни похвати се наблюдават в други много силни албуми (пресен пример е Random Access Memories на Daft Punk), но нещото с което Currents пази своята територия, е свойството му силно да ангажира емоционално и да отвежда на пътуване през съзнанието на Parker, което трескаво анализира раздяла, предшестваща или последваща промяна, и като цяло движението напред като инструмент за личностно осъзнаване. Преживяването се оказва по-реално, отколкото очакваме, и бетонира Currents като шедьовър, от първия пиксел на обложката до последния звук на New Person, Same Old Mistakes. Няма грешки тук, г-н Parker.

50 - 41 40 - 31 30 - 21 20 - 11 10 - 1 АВТОРИ